Посвещавам този разказ на нестихващия ми мързел да неправя каквото и да е.Също така благодаря на всички свои приятели, добили смелост и решителност да го прочетат до края, който още не е определен. Може да се откажа след пет реда, но може и след пет страници. Благодаря предварително за търпението.

            Той се намираше напълно сам насред безлюдната местност. Единствен стоеше изправен. Не помнеше нищо от последните пет минути. Около него лежаха всичките му приятели заедно с войните на крал Реяс. Всички бяха мъртви. За пет минути бяха покосени като житни стръкове, а той не помнеше нищо. Единствен оцелял от стотици хиляди войни. И не помнеше нищо. Какво се беше случило? Сигурно нямаше да разбере никога. Тогава забеляза острието на меча си. Цялото бе потънало в кръв. Само странния надпис бе чист. Надпис на отдавна забравен език “Ameno de ture afeto”. Името на самотния войн бе Нахаз. Не работеше нищо определено. На дванадесет годишна възраст бе най-добрият следотърсач и ловец в клана. Година след това постъпи в армията на Амеоби, краля на Вива. Малко преди навършването на петнадесетата си година бе изпратен срещу армията на крал Реяс. И двете армии вече несъществуващи. Само трупове. Векове наред тази долина щеше да бъде наричана „Кървавата Долина”.

Два месеца след сражението, Нахаз се намираше на хиляди мили от злополучната долина в една западнала кръчма и слушаше разказите на пияните стражи, приключили преди час със задълженията си на постови. „Хора, които не могат да бъдат наречени войни” – си помисли варваринът. А той беше такъв. Древен потомък на Конан Варварина, Нахаз беше висок два метра и тежеше деветдесет килограма. Това не му пречеше да бъде най-подвижния и бърз боец раждал се някога на този свят. Никой не подозираше каква сила и потенциал се крият в този младеж. Но най-забележимото в него бяха чисто белите му очи, които се набиваха веднага на очи. В този момент в кръчмата влезе с гръм и трясък някакъв войник и обяви на висок глас, че се събират доброволци за някаква мисия, но Нахаз не му обърна внимание, докато не чу сумата, която щеше да получи всеки при успех, сума каквато той не беше виждал никога накуп. Последва вестоносеца до тронната зала на местния владетел, който впрочем бе олицетворение на типичен крал – нисък, дебел и грозен (но нека не изпадаме в излишни подробности). Мисълта му бе прекъсната от мазния глас на краля:

-         Целта на мисията е много проста – отивате в един отдавна загубен храм дълбоко в джунглата и ми донасяте кралския жезъл на предците ми. Сигурно ще попитате как ще отидете до храма, след като е загубен! Дадоха ми карта на която е посочено как се стига до там. Освен жезъла, в храма има и много злато, но то не ме интересува. Желаният от мен предмет ще възвърне честта на моя род, а тя е безценна. Затова освен златото, което ще намерите там, аз ще ви дам и подходящо възнаграждение. Последвайте оръжейника ми, който ще ви даде подходящо снаряжение.

За варварина трудно се намери подходяща екипировка, поради големия му ръст, но след известно търсене всички бяха готови за следобедната разходка до изгубения храм. Разходка, която щеше да свърши в реки от кръв.

Час след тръгването, Нахаз вече бе научил каквото му бе необходимо за другарите си. Гарет бе мършав и с много мургава кожа, която бе в пълен контраст с русата му, късо подстригана коса. Целият бе опасан с колани, в които бяха затъкнати ками, с които анда си служеше отлично („анд” е националност, бел. авт.). Огромният тевез (пак националност, бел. авт.) би могъл да бъде взет за ангел, ако не беше хладната физиономия на лицето му, която караше противниците му да забравят, че трябва да го атакуват. Извинете ме за отплесването; тъкмо ви разправях защо може да бъде взет за ангел – Кожата му беше бяла като първи сняг. Такава беше впрочем и косата му, като само очите му бяха в друг цвят – ярко сини, с лек металически блясък в тях. По-голяма страховитост му прибавяше и огромната брадва в ръцете му. Мислите на младия Нахаз се прехвърлиха към третият спътник - мускулест чернокож пират на име Нагет, който се бе присъединил към тях заради предлаганата му амнистия. Мисълта за позорно обесване надвиваше омразата му към сушата. В този момент пред тях се изправи крайната цел на тяхното пътуване – Храмът. Още с прекрачването на прага Нахаз усети, че смъртта витае из мрачните коридори на отдавна опустялата сграда. Когато Нагет влезе последен, входът бе затворен с гръм и трясък от монолитен каменен блок, които не помръдна и на сантиметър, въпреки усилията на четиримата наемници.

-         „Явно ще трябва да продължим по план, пък после ще се измъкнем някакси” – се обади белокосият Сайръкс.

-         „Имаме ли друг избор?!?” – прозвуча по-скоро като констатиране, отколкото като въпрос гласът на Гарет.

Коридорите бяха слабо осветени от неизвестен източник на светлина, но беше най-малкият им проблем. Двадесет метра пред тях коридорът завършваше в кръгла не много голяма зала, в центъра на която бе застанал саблезъб тигър, звяр, за който се предпола, че е изчезнал преди хиляди години. Но това не променяше факта, че той си стоеше там и ги очакваше.

-         „Да го обградим. Така ще го убием много по-бързо и без проблеми.”

Тази тактика им струва живота на тъмнокожия пират, който бе убит от втори саблезъб тигър, появил от незабележим вход в стената. Групата бързо се осъзна и довърши двата звяра без повече жертви и продължи по коридора, от който се появи втория хищник. В края на коридора тримата оцелели се озоваха в огромна зала претъпкана с злато, диаманти и различни видове украшения. В центъра се намираше каменен блок, върху който бе поставен златен скептър.

-         „Това е, което желае краля” – прозвуча гласът на Сайръкс.

Явно гласът му събуди някой, защото се чу смразяващ кръвта вик и след миг

нахлуха стотици човекоподобни, облечени целите в черно, които се насочиха към причината за тяхното събуждане. Битката трая малко, но изходът беше неочакван – бесът на берсерка обзе Нахаз и мечът му запя песента на смъртта.

-         „Без драскотина! Това се казва войн!”

-         „И е само на петнадесет години!”

-         „Убийците на Зекс. Мислех, че са само мит. А Нахаз ги покоси за миг.”

-         „Ameno de ture afeto – Keep trying until you die. Създадени за да убиват, докато не бъдат убити, тези убийци не са знаели страх.”

Последната реплика от разговора между Гарет и Сайръкс накара Нахаз да се стъписа. Същият този надпис бе гравиран върху острието на собствения му меч. Меч, с който младият войн се бе сдобил още в ранното си детство по време на скитанията му из местността, в която се намираше селището на неговия клан. Меч, който криеше толкова много тайни и възможности. Варваринът оглеждаше мъртвите тела на безсмъртните войни и се опитваше да си спомни, какво се бе случило. Състоянието на берсерк оставяше всеки един войн без спомен за това, което се случваше. Но оставяше едно – животът на война. Загадъчният меч бе още в съзнанието на Нахаз – предполагаше, че е бил собственост на някой като тези безскрупулни и незнаещи страх войни, но след кратък оглед откри значителни разлики между негови меч и оръжията на мъртвите му вече противници.

Изпълнието на останалата част от поставената им задача мина безпроблемно. След дълго лутане из коридорите на храма, тримата бойци откриха изход, чрез който успяха да се върнат обратно при владетеля с така желания от него скиптър. Освен намереното злато, кралят им предложи и място в редиците на войската. Оферта, която бе отказа без да се замислят. Волният дух на младия Нахаз го подтикваше към пътешествия, като придобитото злато доведе до някои от “вредните” му навици – пиянство, разгул и хазарт (поне първия навик не бих могъл да го оценя като вреден, много си го обичам, бел. авт.).

В свят изпълнен с насилие и кръвопролитие, варваринът лесно си намираше препитание – участва като наемник при един от редките сблъсъците между Кралството на андите и северните тули, би се редом с елитните гвардейци на Алорния при похода срещу Нийсия, беше пират няколко месеца на борда на “Черния Принц” и редица други сражения. Но най-плодоносни за Нахаз бяха митове и легенди за изгубени градове и изчезнали цивилизации, който той проверяваше. Верен на традициите на своето племе, той никога не закуваше своето снаряжение. “Оръжие се отнема от врага или се намира”. Затова вече опитният боец не се разделяше с ризницата, открита в една пещера в необитаемите ледени полета на Бог Мара. Точно при това свое странстване, след сражението с пазителите на пещерата, древни мумии върнали към живот поради натрапването на варварина, Нахаз лежеше полумъртъв и очакваше своя Бог Кром да го прибере във владенията си, той бе открит от човек видимо на неговата възраст, който го взе със себе си и го лекува от раните му.

- “Тепърва навлизаш в разцвета на силите си, а бих могъл да кажа, че си най-добрия войн, който съм срещал през живота си. Предполагам, че митовете за теб ще се окажат истина.”

- “Какви митове? Та аз съм едва на 24 години, никой не ме познава, владетелите на които съм служил дори не са ме виждали.”

Бегла усмивка пробяга по лицето на спътника му.

-         “Това, което ще ти разкажа за света е легенди и митове, но за мен е

собствения ми живот. Преди векове ние драконите, точно така – аз съм дракон, владеехме света, докато не се появихте хората. Оцеляхме единствено Израженията и малцина от червените дракони, които са единственият ни шанс за продължаване на вида. Животът ни премина в криене, като най-често приемахме облика на човешки същества. За съжаление, единствената оцеляла кралица-дракон е в плен. Тя е единствената способна да ражда дракони. Носят се митове, че ще се роди човек, който ще бъде способен да я освободи – синът на боговете. ТИ. Когато привлече мниманието ми върху себе си, аз тръгнах след теб, изучавах те и успях да ти спася живота. Не очаквам от теб, като благодарност да тръгнеш да спасяваш живота ни, но мога да ти предложа много неща в замяна, ако се съгласиш да ми помогнеш в търсенето. Ти си наемник и се надявам, че ще приемеш предложението ми. С моите познания в магията, мога да ти бъда полезен. Обмисли всичко, което чу и реши. Прекарах векове в чакане, няколко дни ще са като прашинка в необятния космос.”

            На Нахаз не му беше нужно да обмисля дълго предложението. Битките и приключенията му бяха в кръвта. Мисията нямаше да бъде никак лесна, щом той бе единствения, който можеше да спаси кралицата. Възможноста да намери смъртта си в битка бе най-желаният край на живота.